Григор Димитров: Горд съм, че съм българин, така е било винаги

Григор Димитров се изповяда пред рубриката на Евроспорт "Гласът на играча" и говори по няколко теми. Една от тях бе гордостта от това, че е българин. Друга - за уроците, които е научил в трудното време на пандемията. А и за това, че вече е на прага на четвъртата декада от живота си. Григор ще навърши 30 години на 16 май.

Ето това, което първата ракета на България каза пред рубриката на медията:

"Когато ми казаха, че имам коронавирус, буквално останах без дъх. По това време се срещах с доста хора, включително семейства с деца. Първото, което направих, бе да ги уведомя. В това число и моето семейство. Но за щастие никой около мен не бе заразен. След това се замислих, че е добре да разпространя правилните сигнали, и то възможно най-широко, за да стигнат до повече хора. Можеше просто да си замълча и да се скрия, никой нямаше да разбере, че имам вируса. Но аз исках хората да са наясно за опасността, че може да се зарази всеки. Няма значение кой си и с какво се занимаваш. Нито в колко добро физическо състояние си.

Вирусът дойде при мен в изключително неудобен момент. Пазих се много, бях положил страхотни усилия в тренировките точно към този период, след като вече бях излекувал контузията в рамото и можех да тренирам дори извънредно. Работех много здраво, за да наваксам за изпуснатото от периода с травмата. И тогава дойде заразата.

И няма много какво да направиш в такъв момент... Взимаш мерките, минаваш през периода на възстановяване и имаш достатъчно време да се замисляш за много неща в кариерата и живота си. Имах доста време, наистина. Освен това се замисляш за това, че си уязвим, независимо как тренираш, как живееш, храниш се и се пазиш. Късметлият съм, че около мен имаше страхотни хора от семейството ми и щаба ми. Хора, които ме обичат. И така този период мина.

Започнах пак да играя, но просто не бях тям. Не бях аз. И физически, и психически, просто не бях готов. Малко по малко се върнах към нормалното си състояние.

Мислих за много неща. Понякога неглижираме дребните неща около нас, малките моменти като някой изгрев или това да пиеш едно кафе с приятел. Приемаме ги за даденост, забързани в ежедневието си. Животът е динамичен, нормално е, и понякога ги забравяме. Сигурен съм, че след като този период на пандемия отмине, ще сме огледали всичко това и преоценили отношението си към тези дребни неща.

Скоро ще навърша 30 години и ще излъжа, ако кажа, че съм мислил много-много за това. Но по някакъв начин съм развълнуван. Това не е възраст, в която си младеж, нито пък си стар. Влизаш във фаза от живота си, в която гледаш по различен начин на себе си и разбираш вече достатъчно добре това, което правиш и искаш да правиш. Отсяваш ненужните неща около себе си. Не губиш време, а правиш само това, което наистина е смислено.

Физически се чувствам добре, а психически не се усещам като някой, който ще навърши 30 години. Това е добре, въпреки че определено съм по-зрял. Не знам и не мога да гадая какво ще се случи в бъдещето, но искам да продължа да играя, докато тялото ми позволява да съм на най-високо ниво. Тенисът е до време, знам го. Ние сме професионални спортисти и си имаме срок на годност. Сега изживяваме мечтата си, но като свърши кариерата ни, започва истинският живот.

Извън тениса, да създам семейство е нещо, което също се задава, да се надяваме. Както и да правя други неща, които винаги съм искал да правя. Един ден, когато е време да кажа сбогом на това, което правя сега, ще вляза с широка крачка в следващото предизвикателство.

Наскоро основах моя фондация, която се надявам да играе голяма роля в бъдещето ми. Винаги съм искал да го направя, просто сега бе точният момент.

Когато растях като дете в България, майка ми ме взимаше от училище и минавахме край деца, които буквално нямаха никакъв шанс, никаква помощ отникъде. Питах я дали няма начин да им се помогне и тя ми каза: "Ако искаш един ден да им помогнеш, продължи да играеш тенис".

Неслучайно днес майка ми е директор на тази фондация. Ние с нея помним онези разговори. Тя има различно мислене от всеки човек, когото някога съм срещал. Разчупено, нестандартно. Нейната несломима позитивност и аурата са нещо, което за мен са непостижими. Няма по-добра личност за тази позиция. Не се замислих и за секунда за друг вариант.

Все още подреждаме нещата около фондацията, искам дейността да е широка. Ще опитаме да покрием и помогнем на възможно най-много хора. Семейства, деца, възрастни. Това е предизвикателство за мен, но не се колебая да се захвана. Винаги съм мислил за себе си като за късметлия със семейството, което имам. Всеки от нас е помагал винаги и е допринасял заедно да вървим през трудностите. Искам по този начин, чрез тази фондация, да дам нещо на тези, от които съм взел много. Да наваксам за времето, в което съм липсвал на себе си и на страната си.

Да играя и представлявам България е много важно за мен. Моето семейство живее н родината ми и аз опитвам да се връщам там възможно най-често. Имал съм възможности да играя за други държави в кариерата си. Не една.

Но съм горд с факта, че никога не съм взел такова решение. Горд съм, че съм българин, така е било винаги. Да, трябваше рано да напусна страната, за да преследвам мечтата си. Така се наложи. Но аз съм си същият човек, който тръгна от България толкова отдавна. Паспортът ми е български. Флагът ми е български. Аз съм част от тази страна. Щастлив съм да пиша историята на мъжкия тенис за нея, особено след всичко, което сестрите Малееви постигнаха в женския. Но фондацията е един начин да опитам да оставя наследство не само с това, което правя в тениса.

Живеем в несигурни времена. Всичко се променя бързо.

Но едно нещо, което си остава същото за мен като принцип е: Използвай всеки момент, живей за него. Излизай на сцената и давай 100 процента, независимо дали на корта или извън него. Във всичко, което правиш. Контролирай това, което е контролируемо. Това е, което можеш да направиш, нали!?"